Един тур от с. Кърнаре през заслон Орлово гнездо до връх Куртхисар

Едно малко кръгче в Стара планинапо маршрута с. Кърнаре-заслон Орлово гнездо-връх Куртхисар. На картата ми се стори, че е по-добре да тръгна не от село Кърнаре, а от ресторанта на пътя Троян-Кърнаре. Ресторанта Дядопенев хан е разположен на около 2-3 км. на север от селото, в самото подножие на планината.

Оказа се, че маркировката от селото към планината е поставена не направо през полето, а заобикаля по асфалтовия път. Стига до ханчето и от него завива на изток. Оставих си колата на паркинга на ханчето и тръгнах по маркировката. Подновявана е съвсем наскоро. Поставени са множество табелки, а коловете от зимната маркировка са прясно боядисани. В началото се върви в източна посока, успоредно на гората. Стига се до чешма. При чешмата маркировката завива на север и влиза в гората. Върви се по удобен черен път до края на гората. Над гората има колова маркировка. Денивелацията е голяма, но по черния път не се усеща. Над гората се върви по дебела пътека, която изкачва удобно нагоре по множество змиевици. Маршрута става много обгледен. Достига се до изтъркана дървена табела. При табелата стръмното изкачване свърши.

Напред пътеката беше водоравна, но пък влизаше отново в гора-Късия Чамлък. А в гората имаше дълбок сняг. За да избегна снега продължих без пътека по билото нагоре. Стигнах до ръба на пропаст. Пред мен се откри долината на река Джафардере.

От всички склонове надолу към реката се спускаха страховити скали. По средата долината беше преградена от огромен скален венец.

Сигурно там някъде беше големия водопад, за който само бях чел. В горния край на долината се виждаше паметника в местността Беклемето. От дясно на един връх се виждаше и заслон Орлово гнездо. Между мен и заслона зееше дълбока пропаст. За да заобиколя пропастта завих по билото на изток. След десетина минути бях пред хижа Мъка.

Поредната изоставена и разграбена хижа в България. Сега не става за нищо, а е разположена на толкова красиво място. От Кърнаре до хижата разстоянието се взема за около два часа. Продължих на изток и скоро бях на централното било по пътеката Ком-Емине.

При разклона за село Кърнаре билото на Стара планина завива на север. Завих и аз на север към заслон Орлово гнездо. Рано сутринта беше минавал ратрака и снега напред беше утъпкан. Известно време вървях нарочно по билото, защото снега беше отвят и беше по-обгледно.

Малко преди заслон Орлово гнездо отново се върнах на пътя. Мислех да пия чай на заслона, но ме чакаше изненада. Скоро никой не беше минавал, камо ли да е влизал вътре. Гнездото на орела беше затрупано от два метра сняг. Най-много сняг се беше натрупал точно на входа. Отгоре на снежната пряспа парадно беше забита лопата.

 В такова хубаво време заслона би трябвало да е отворен. Оттук минават транзит и много туристи за хижа Дерменка. Явно тая зима беше много люта за всички, освен за мене. От заслона, за да избегна лавиноопасните склонове на Джафардере, трябваше да направя дъга от север. Продължих напред към връх Лепенят. Малко след заслона ме застигна ратрака. Повозих се с него около километър до самия връх Лепенят. От върха завих на запад към връх Жални.

От него затворих северната дъга, като завих на юг към връх Куртхисар. Бях заобиколил долината на Джафардере и вече бях на трасето на римския път Ескус-Филипопол /Виа Траяна/. По римско време това е бил най-важният път през Стара планина. Трасето на римския път е изцяло запазено от Беклемето почти до ханчето на което си оставих колата. Малко преди полето пътят е завивал на запад към сегашното село Христо Даново. Сега по трасето е направена за туристите екопътека „Беклемето”. Поставени са няколко дървени дирека, повечето от които са паднали.

 Римския път е прокаран така, че подсича лавиноопасни склонове. Не можех да вървя изцяло по трасето му, затова се отклоних и се изкачих на връх Куртхисар /Вълча крепост/.

На върха има изграден кът за отдих и е поставена паметна плоча в чест на отряда на генерал Карцов. Отряда преминава Балкана през януари 1878 г. при температура -27 градуса. Върха е остър като пирамида и от него се откри най-добрата гледка за деня. На север е голото било на Беклемето с Арката на свободата. На изток е долината на Джафардере и покритите с дебел сняг склонове на връх Лепенят.

От запад е казана между Куртхисар и Слатинските камъни. Дълбока пропаст, на която не се вижда дъното.

На юг са малките връхчета Влашки мандри. Между тях се вие трасето на римският път.

Продължих на юг към Влашките мандри. Римския път е бил изсечен в скалите. Билото стана по-тясно, а склоновете по-стръмни. Трябваше да вървя само по римския път за да не падна.

Някъде тук е била римската пътна станция Монтемно. Пътя преминава през няколко скални порти и излиза на равна поляна преди връх Сиврията. Тук има изграден още един кът за отдих с гледка към долината на Джафардере.

Римският път зави на запад за да подсече Сиврията, а аз се качих на върха. Оттук долината на река Джафардере изглежда още по страховито. Точно под мен е големия скален венец.

От отсрещните склонове висят над реката огромни скали. Може би една от тях е известната Червена скала.

От връх Сиврията надолу има дълга поляна. Започнах да се спускам по нея без пътека.

Римския път ми оставаше отдясно. В края на поляната на два пъти пресякох пътя и влязох в гората. Отначало гората беше разредена, но после стана много гъста. Не можеше да се ходи през нея. При следващото излизане на римския път тръгнах по него. С много завои наляво-надясно излязох на асфалта. Прохода Троян-Кърнаре е винаги затворен през зимата. В горната му част имаше дълбоки преспи, а тук долу върху асфалта бяха паднали огромни камъни. Денивелацията стана много голяма и асфалтовия път почна много да заобикаля. Изоставих пътя и продължих надолу през гората. Често сменях гората с римския или с асфалтовия път. Близо до полето римския път зави на запад към село Христо Даново, а аз завих на изток към Кърнаре. От гората излязох съвсем близо до Дядопеневия хан.

Източник: Пелитко